Цитати на NeDa

И старостта, и тя има свой мед... Стана нощем по някое време, месечината свети усред небо, ида да сложа на овците, да видя коя ще се ягни. Па зема вретенцето после - врънкям-врънкям, доде почна да се прозявам и ми се додреме. Като ми се додреме - па си легна. А сабайле се събудя на топло - дедото напалил огъня и ме чака. Вън тъмно, месечината залязла, снегът едвам се белее на съминяло. Почва ден - и пак се замайваме из къщи, де овчиците, де хурката, де дръвца на насечеш, де това, де онова. И то си минава, шава временцето.

Беше първата ни учителка, ние за нея - първите първолаци. Беше нежно и хубаво, мило момиче, малко по-голямо от нас...обичаше ни като майка, грижеше се за нас като майка, оправяше дрипавите ни селски дрешки, четеше ни книги в следобедите, разказваше ни приказки, учеше ни на всичко, което знаеше и което можеше да преведе на детски език. Бдеше над нас денонощно като орлица, просто ни повиваше в любовта си като в пелени.

Всичко тече на тая земя в пъстрилото на мените. И идва сняг, и идва цвят, и стяга мраз, шумите линеят всяка есен и се оперват наново пролети.

Слънце и разчепкани облаци, а в дзирките между облаците едно гъстосиньо небе, толкова синьо, колкото най-много може да постигне небето. Снегът се топеше. Беше дебел, но вече овехтял, овлъгнал вече и таеше видимо. Гледаш го пътека, утъпкана и здрава. А стъпиш малко встрани, и кракът потъва докрай. Разляпавно, разкишкано, шурнали води ... Капчуците всичките наведнъж задърдориха с точки и тирета. От някой покрив се изсипе и с гръм пльосне целият сняг. Реката долу, изцибрена зимно и тиха доскоро - сега надига ледовете и размътва глас.
Още не е пролет и размътва глас.

Окото му се радваше и не можеше да се насити на черните засети угари. Бяха отделни парчета отначало, после парчетата се сливаха, нарастваха и постепенно покриха цялото поле с чернота. Всред бухналата, бързопреходна облачна белота на цъфнали бадеми, сливи и трънки. Но той знаеше: скоро, скоро зелените кукурузни редове ще прошият чернотата със зелени тегели, ще замахат зелените байраци на листата, ще надигнат весела зеленина. И всичко наоколо ще зазеленее отново, както зазеленява всеки април - с това крехко зелено, на което отпървом не вярваш, че е истинско ...

... Снегът беше отънял съвсем, земята под него мека и клисава, конете затъваха до глезени.Напредваха бавно. Малката бърбореше. Слънце, гъстосиньо небе, снегът блеснал, слепи очите. Мирис на шупнала земя под снега, мирис на стара шума, тръпчив мирис на млада дървесна кора. Лек мирис на младо момиче. Мирис на млада, нова пролет, която идва - още я няма, още е под зимата и снега, но идва.

Момичето слезе на полянката, стъпи на минушката от две дървета, които прехвърляха вадата, застана там и се загледа във водата.

Грехът идва като придошла река... грохоти и бучи, надига се, набухва, мътна и страшна: той се напряга да я мине, а тя го влече ...

Все за нещо ще намери
да се начумери:
ту му млякото горещо,
ту пък друго нещо.

Колко му трябва да човек, за да поминува като човек? Имане голямо? Няма да го отнесе ... Човекът е гост на тази земя. Гост и малко му тряба. Не съвсем малко, но и не чак толкова много. Но непременно му тряба ето това: една коса, едно такова зелено ширине, това слънце и тая сива кукувица, която се е скрила там в сенките на гората и кука ли кука. Толко му трябва на човек.

Но стадото не е стадо, а глутница. Па е стадо, но казали му да стане глутница - и става глутница. И изяда друго стадо. После пак става стадо, което може да бъде изядено от друга глутница. И край няма тая...
Това е светът.

Домът е топъл вир. Гмурнеш се, когато вън реже остър вятър. И ти е добре така, на топло у топлия вир. Но не може да стоиш вечно на топло у топлия вир. Все някога ще тряба да излезеш на вятъра и да поемеш дъх от острия вятър. И да спреш вятъра. Да застанеш с лице срещу лицето на вятъра.

Селото се показа изведнъж, когато свърши дребнакът. Мястото беше като конско копито, обърнато нагоре, а селото - като подкова на копитото, обикаляше все по ръба.

Хората се бяха втурили в лятото, като да бяха забравили неспокойната пролет.

Три милиона българи в чужбина имат нужда от бурканче с чубрица.

из "В навечерието на войната"

Беше голям като кит и безпомощен като дете.

из "Панахида за Стефан Чурешки"

За щастие историята е отличен драматург; както за трагедиите, така и за комедиите си тя умее да намира блестяща развръзка.

Мъката на едни думи нямала граница. Дълги години стояли на една страница. Дружали с децата само от време на време, когато някое от тях книгата вземе.
- Ах - си викали те - ще умрем от скука! Денем и нощем трябва да стоим тука. А сме думи уж от стихотворение. Всеки ден, за съжаление, децата занимания имат учебни и ние много рядко сме им потребни.
Една на друга думите така се оплаквали. С тях да се случи нещо очаквали.
И се случило това нещо веднъж. Над думите се надвесил някакъв мъж и рекъл:
- Тези думи се харесват на всички деца. Я да взема да им сложа крилца!
Добрият мъж веднага запретнал ръкави. Над думите сложил пет линии прави, на срички след това ги разделил и над всички срички крилца наредил.
Всяка сричка си имала по едно крилце, което представлявало чертичка и колелце.
Знам, че се сещате вече, деца, какви били тия крилца.
Те зазвучали с глас най-чудесен и думите превърнали в песен.
И щом тази песен пеели всички деца, сякаш, че и на тях им растели крилца.

Един много умен робот имал задача през своя живот градината зеленчукова да обработва на някаква личност много имотна.
Отгледал роботът добри зеленчуци:

картофи едри като юмруци,
пиперки големи като манерки,
тумбести дини колкото крини,
червени домати като гранати,
всеки морков като щъркелов клюн,
всяка краставица дълга като бастун ...

Стопанинът на тази градина не бил виждал през друга година толкова много зеленчук.

За криминалния роман пред сбора
Антон виновно тихо заговори.

Ръководителката Димитрова
изрече с възмущение: - Отрова!
В Америка децата днес отрано
отравят с криминалните романи!

...
А майка си прегърна той засмян,
па скъса криминалния роман.