Цитати на NeDa

Почукаха едри капки дъжд - като настройка по клавиши.

Как да ги гледам - тези празни къщи - с помръкнали прозорци, букайосани врати и заглъхнали стъпала?

Двайсетина езерца смесват земния и небесния цвят. Звездите нощуват в разширени сини зеници.

Слънцето слезе към Сърница - острите чуки разрязваха портокаловата му кора.

Бродил съм в добруджанската гора и в гора из рилската пустош. Едната краде хоризонта,а другата му се присмива. Едната жадува вис,а другата –равнина.
Родопската гора е сродила и вис,и равнина. Планината е просната и нагъната като китеник и гората поръбва хоризонта. Кръстат стремеж – и на възбог, и на възшир...
Затова в Родопите има толкова различни гори.Гора за печал–северна, усойна,с ветрец като прясна болка.Гора за веселие–южен хоровод, накеркéлен от гайдата на вятъра. Гора заглъхнала - в някой преслоп. Яростна гора – на превал.
На един и същ родопски баир може да се срещнат шест родопски гори. С нюанси на печал, веселие, борба, ярост. Та къде другаде може да намериш гора според настроението си? Ако си тъжен, тръгни през катедралната широколъшка гора – там тъгата се прослънчва и става молитва за песен;ако си неспокоен,излез на кайнадинските ридове – древните горски напеви сресват чоглавите мисли; ако си зажаднял за говор, хвани дебрите на Снежанка; ако търсиш покой, влез в горите на Ардашлъ и Чаирите–там тишината е библейска. Древни сказания бродят по Хайдушки поляни, а гняв - на Перелик...

Тръгнеш ли за Перелик, готви се за буря. Ако е зиме - фъртуна, ако е лете - гръм. Мъгла бинтова върховете и облаци текат по скали и зъбери.

Възрастните имат манията на всяка цена да обясняват необяснимото. Всичко, което ги изненадва ги дразни, и щом някъде по света се случи нещо ново, те упорито започват да доказват, че това ново нещо прилича на друго, което те вече познават.
Щом някой вулкан угасне спокойно като цигара, която изгаря докрай, и ето ти веднага цяла дузина очилати учени се надвесват над кратера - слухтят, душат спускат се надолу с въжета, ожулват си колената, отново се качват горе, затварят въздух в епруветки, скицират, пишат книги, спорят, вместо чисто и просто да отбележат:"Този вулкан спря да дими. Вероятно му се е запушил носът."

Има и друга тишина, която може да те събуди.

- Двете парализирани армии може още да атакуват, щом и едните, и другите имат хубави топове - казваше Почитаемият Татко.
Изчакаха до вечерта. Последната телеграма разсея всички илюзии. Мирпоалските топове, разбира се, бяха стреляли и бяха изстреляли ... цветя. Дъжд от напръстничета, камбанки и синчец се изсипа върху позициите на Яела, които отвърнаха на стрелбата и буквално удавиха Ясемахай в лютичета, маргаритки и бели звездичета...
Какво да се птави, чужда земя не можеш да завоюваш с рози ...

Градската врява го поде още от първите крачки.
Отвсякъде се чуваха окаяни гласове, прегракнали отломки от разговори и разпалени дрънканици. Раздуваха се големи обещания. Разнасяха се безкрайни оплаквания. Ехтяха дръзки хвалби. Разпиляваха се нищожни клетви. Жънеха успехи жалки подмазвания. Който почувства веднъж пълнотата на думите, страда, докато е жив, защото открива празното говорене…

Навън валеше непресят дъжд, навсякъде наоколо никнеше бръшлянеста хладина.

Музикантката не каза нищо. Вече стоеше под нарисуваното дърво и свиреше. От цигулката се извиваше мелодия. Докосваше листата, заплиташе се в короната, ту се издигаше до небето, ту падаше под тревата… Не смогвах да записвам всичко. Моята жена събираше билки: дебелец, калоферче, копитник, кучи дрян, иглика, самобойка, кукувича прежда, живовляк… Поетът размерваше римите на брега. Неговата съпруга сушеше зрънца пясък, кварц и черупки от охлюви. Насред горичката като по чудо заобиколена от ято птици актьорът изричаше някакъв монолог. Птиците събираха изречените думи и заедно с клончетата, влакънцата и листенцата ги вплитаха в своите гнезда. Художникът се разхождаше насам-натам, проверяваше лекотата на цветовете, на едно място дорисува преплитането на слънчевите лъчи, по молба на жена ми добави по падината стръкчета зановец и пореч. После се излежавахме, духахме глухарчета, наредихме на покривката вино, хляб и сол, измихме се с блясъка на водата и избърсахме челата си с по-ниските краища на небето.

— Прокъсала ти се е паметта — махна с ръка дядо. — Винаги е имало достатъчно царевица.
— За просеник. Бял хляб месехме от твоите преувеличения — усмихна се баба с другия крайчец на устните си.
— Точно тъй, затова беше мек като душа — не се предаваше дядо.
Баба млъкна. Беше ѝ неудобно да се съгласи или се бяха свършили усмивките ѝ. Може би си спомни, че като млада особено е обичала да вечеря именно с бял хляб, замесен от дядовите преувеличения. Отчупиш крайче, гризнеш, първо хрусне, а после се стопи…

Дядо тъкмо сваляше леките дневни завеси от прозореца, вместо тях закачваше вечерните, със свежи матови багри, нощта беше с облачна луна, гъста, сякаш изцедена от едра къпина. Той не беше склонен да оставя на другите работата около смяната на светлината и тъмнината, смяташе, че сме твърде безотговорни за такава важна дейност. Никога не можа да забрави как веднъж, просто от мързел, бяхме оставили нощните пердета до обяд, по стените се бе хванала тъмнина, дебела около три пръста, а той изхаби девет препълнени кофи с вар, докато върне деня вкъщи.

Магелан смята, че отдавна вече е минал покрай Япония, а в действителност едва е прекосил една трета от непознатия океан, който той кръщава за вечни времена "il Paciffico" - Тихия океан.

Сега, когато е намерил вече протока, Магелан не се бои от никакви въпроси. Сега, когато държи успеха в ръцете си, той може да изслуша желанията не капитаните си и да открие картите си. Винаги е по-лесно да постъпваш справедливо в мигове на щастие, отколкото през време на нещастие.

Като че ли боговете, които не го обичаха, нарочно му слагат превръзка пред очите. Защото на тоя 26 август 1520 година, когато Магелан заповядва на моряците си да лежат в бездействие още два месеца, той е всъщност вече до целта си. Само два градуса ширина, още само два дни плаване след тристадневното пътуване, само няколко мили към хилядите и хиляди изминати вече би трябвало да пропътува решително той сега и неговата смутена душа би възликувала. Но ... не знае и не подозира колко близо е до целта си. Два дълги и празни месеца, месеци на грижи и невяра, той чака и чака пролетта при устието на тая малка река, чака до тоя пуст незнаен бряг подобно на човек, който пада сред снежната виелица пред собствения си дом, без да подозира, че би бил спасен, ако направеше няколко крачки повече...
Но затова пък толкова по прекрасно е откриването на протока. Винаги до крайните висини на чувствата достига само онова блаженство, което се подема и издига от последните дълбини на отчаянието.

Пигафета най-ревностно наблюдава другите подробности на пътуването и ги описва с живата точност на ученик, комуто е дадена задачата да опише своя неделен излет.
... Шекспир използва за своята "Буря" една сцена от първите бележки на Пигафета, а какво по-прекрасно нещо от това може да се случи на един посредствен писател от това един гений да вземе от неговото тленно творение за своето безсмъртно дело.

И така, години след това стои Флориян Петрович, наричан Цвеле, на градското кръстовище, на което безсмислено, в прецизен ритъм напразно се сменят червената и зелената светлина и изненадан от собствения си спомен, слуша предаването на футболния мач Хърватия-Югославия. Глъчката от далечния, пълен стадион витае над опустелите неделни улици. Напрежението расте, само миг и небето ще се разтвори. И когато гласът на коментатора, давейки се от вълнение на самата граница на припадъка, възвестява, че най-добрият играч на мача, няколко минути преди края, се приближава към топката, за да изпълни решаващата дузпа, Флориян Петрович, наричан Цвеле, който не знае името на нито един днешен играч и не играе за никого, схваща, че футболът съществува може би за това - човек навреме да научи, че истински победител в любовта, в работата, в алкохола, в политиката или в живота изобщо, защо не, се става единствено чрез поражението.

Всички, които мислят, че филмът е само илюзия, грешат: филмът е истина под формата на илюзия.