Цитати на NeDa

He was my North, my South, my East and West,
My working week and my Sunday rest,
My moon, my midnight, my talk, my song;
I thought that love would last forever: I was wrong.

The stars are not wanted now; put out every one;
Pack up the moon and dismantle the sun;
Pour away the ocean and sweep up the wood;
For nothing now can ever come to any good.

Funeral blues

У.Х.Одън

Не е зле да си спомним за възхитителното ровене в книжарниците, за взирането във витрините, за неосъщественото ни на минутата желание да притежаваме дадена книга. Романът трябваше да се заслужи - докато не беше на наше разположение в мрежата, той изискваше от нас физически усилия. Трябваше да излезем от къщи, за да отидем да си го изберем в място, пълно със самотни мечтатели, после да се наредим на опашка, за да си го купим, да се усмихваме на непознати, налегнати от същото страдание, преди да го пренесем в ръце или в джоба до дома си, до метрото или на плажа. Хартиеният роман беше онзи трик, който можеше да превърне асоциалния тип в светски човек, след това отново в пустинник, като го принуди да остане за миг - о, не много дълго, но все пак мъничко - лице в лице със себе си. Хартиен роман не се пишеше като текст в Word. На хартия не се четеше като на екран. С писалка не се пишеше, както се трака по клавиатура. Писането и четенето на хартия притежаваха бавна тържественост, която им придаваше благородство ...

Най-доброто, което можем да направим с тези гении, е да ги четем. Защото да се общува с тях не е било лесно. Те са се чувствали премазани от образа си, смятали са се за длъжни непрекъснато да парадират, за да останат на висотата на легендата.

Веднъж имах претенцията да определя разказа като "изкуството на последното изречение". В това упражнение Хемингуей е абсолютен майстор.

Смисълът на литературата е в откриването на непознати земи, рекламният натиск за четене на дадена книга отрича нейната същност, която не може да се разпродава на дребно и да се мултиплицира в милиони копия. Все пак това не е освежителна напитка...
Искам да имам свой поет, когото да си чета само аз и десетина подобни на мен (и го имам!), искам с помощта на литературата да обменям неща, които не могат да се обменят по никакъв друг начин, и искам да получавам от нея онова, което, казано без високомерие, е предназначено за мен, а не за всички ...

Но ето, кой знае защо, точно в България се случи да обобщя впечатленията, насъбрани през изтеклите години в непрестанно скитане по местата, където се излагат и предлагат книги, писани от най-различни подбуди и с най-различни цели. Такова време е настанало, както би казал Игор Мандич, и то по цял свят, че болшинството от онези, които четат, а те са винаги малцинство, огромно малцинство, четат главно едни и същи книги, така че човешкото въображение и право на мечтаене опасно са се приближили до границата на пълното обезличаване. А нищо не е така индивидуално, както четенето, както усамотяването, както правото на избор какво желаем и какво искаме да четем, и четейки, да беседваме със себе си, да мърдаме безгласно устни, да бродим в мислите си, да се реем там, където никой никога не е бил преди нас, нито някога ще бъде. Ужасявам се при мисълта, че дадена книга ( с изключение на онази единствената, свещената) днес може да се напише програмирано така, че да бъде прочетена в пет, десет и петдесет милиона екземпляра. Абсолютно съм убеден, че онова, което четат всички не трябва да се чете, защото в противен случай се убива човешкият стремеж към индивидуалност.

... в света има излишек от красота, достатъчно е да погледнете залеза на слънцето.

За да бъдете читател, нужно ви е време, а днес кой има време.

Всеки човешки живот е достоен за описание, нямам нужда от никаква изключителна съдба, от никакъв герой.

Разкази не могат да се пишат всеки ден. Разказите са като острови на смисъла в нашия доста съсипан и обеднял живот.

Академично дресираните читатели отказват да разберат(макар да могат) защо всяка сряда и неделя милиони хора масово изпадат в транс, когато Бекъм изиграе добър пас в някаква си игра, в която двайсет и двама души в шарени тениски, сякаш навити на пружини, като побъркани тичат след топката, а ги следят трима в черно, ей така, като при Кафка, Боже, прости ми.

Винаги е по-хубава онази страна на Дунава, на която не се намираме.

От реката ме делят няколкостотин крачки. Тук се чувствам уютно, Дунав е мярка за нещата, за моя живот и сърце, но и мярка за света, през който протича; Дунав е нещо като гръбначен стълб на това пространство и цялата култура по неговите брегове е свързана с него, чувствал съм го докато съм стоял край реката и във Виена, и в Будапеща, и в Белград и на делтата на Дунав - всичко е един свят, колкото и да се различава, защото Дунав го прави такъв, единствен.

Младежка мания. Като момче влизах в новобелградските сгради и небостъргачи и четях презимената на пощенските кутии. Особено ме привличаха необичайните имена. Как изглежда човекът, който се нарича Котри? После това ми остана, този интерес към фамилиите на хората; човешките фамилии са езиково концентрирани съдби. Нови Белград е дъно на някогашно море, на това дъно е построен модерен Вавилон, този Вавилон гъмжи от хора, които нито се познават, нито се разбират. Има толкова чудни фамилии. Всяка фамилия е един разказ. Ето, пиша тези разкази.

... всяка страна, която чувства нужда да отрича своята принадлежност към Балканите, е ipso facto балканска.
Весна Голсуърти

Достатъчно е да има някой да ви обича и някой да ви чете.

Ако светът отдавна се е отправил в погрешна посока, задачата ни е някак да позабавим това движение, и то с усмивка.

Онова, което обаче като читател изобщо не мога да разбера, се свежда до въпроса защо всички романи са така безнадеждно обемни. Не стига че разказът е лош, ами е и дълъг. А дължината е гаранция за "сериозност" в подхода към темата. Според скромното ми мнение право на обширно писане имат само гениалните писатели ...

... тази барокова потребност на разума да запълни всяка празнина, докато не изплете една съвършена паяжина, създавайки нещо ново. Но как да не си помисли човек, че понякога въображаемата паяжина се натъкмява нишка по нишка към тази на живота...

Да си шофьор на камион винаги ми е изглеждало чудесно, защото си го представям като една от най-простите форми на свобода - пътуваш си насам-натам в един камион, който същевременно е и дом, с дюшек за пренощуване на някой горист път, лампа за четене и консерви с храна и бира, транзистор, за да си слушаш джаз при пълна тишина и освен това чувството за сигурност, че никой нищо не знае за тебе, че никой не се интересува по кой път си тръгнал, а има толкова възможности, и градчета, и приключения по пътя ...