Цитати на NeDa

В мислите му писмото беше по-дълго и с по-друго съдържание.
из "Черно-бяло"

Обратна река

Ще се преселя в блато! -
извика ракът с яд. -
Не ща река, която
тече отпред-назад!

Юбилярка

"Носете ми букети от трева! -
овцата-юбилярка се развика. -
Лалетата преглъщам аз едва,
а розите пък ми бодат езика!"

... двамата мъже се сбогуват, както след свършека на всеки ден: господин Барк казва довиждане на господин Добър ден. Господин Лин казва добър ден на господин Барк.

Господин Лин тогава пита девойката в коя провинция е родена.
- Аз съм родена тук - отвръща тя, - била съм в корема на майка си, когато родителите ми пристигнали на един кораб като вас.
Старецът остава със зяпнала уста, сякаш са му разказали за някое чудо. За него да се родиш тук няма никакъв смисъл. После той пита девойката за малкото ѝ име. "Сара", отвръща тя. Господин Лин сбърчва вежди. Такова име не му е известно.
- А какво означава твоето име? - пита той с безпокойство.
- Означава Сара, чичо , това е. Нищо друго.
Старецът поклаща глава. Казва си, че страна, където имената не означават нищо, е мнооо-го странна страна.

СУТРИН

Покривите са измити
Небето е избърсано
Гълъбите са събудени
Котките са сити.

МАЛКИ НЕЩА
селце като дете
тананикане без думи
пламъче зад стъклото
около него вихър от души и пеперуди
да се топлиш с големи неща
е все едно да се завиваш с облаци.

ПЕСНИЧКА ЗА ДРУГАТА КЪЩА

Когато е светло и просто
като варосана къща в полето -
одър за любене, вино за гости,
на прозореца цвете -

когато е къща в полето,
даже живота ми стига:
хубаво е с небето,
хубаво е с веригите.

Обида

С теб се обзалагам на петарка
пак ще съм любимият им син!
Как ли? Като идем в зоопарка
ще ме заобичат до един.

Сигурен съм - там ще ме целунат.
Там ще разберат накрая те
(като видят истинска маймуна)
кой им е маймуна, кой дете!

Какъв беше този човек, боже! Ангел ли беше, дявол ли? Не го чух еднаж да напопържа. Мръсна дума да рече. Като мъж да говори за жена.
Дарил го Господ със сичко. И снага му дал, и образ, на кон се качи - уж кон като кон, пък земе да стъпя едно гиздаво. каквото облече - се му прилича. Скъсана аба - никаква, на другиго като парцал седи, той я облече и дрипата душа добива.

Леля Тони ме пощипва:
- Мене питаш ли ме ти пък,
дето цял живот въздишам
по сладкà и по сладкиши?
Моето - това е драма:
вечно свалям килограми
и по лекарски съвети
вече луднах от диети...
Е, кажи, нима е редно
само за дечица дребни
са е сладката наслада
от вкуса на шоколада?
Що не питаш:"Как я караш
без трошица торта "Гараш"?
Как, кажи ми, се презират
баклавата и плезира?"
Черпя с кисели бонбони
тази тъжна леля Тони.
Качваме се пеш нагоре
(тя не ползва асансьора!)
и ужасно ми е криво,
и ругаем всичко живо...

-Как сте, как сте? - някой пита.
Ние пъшкаме сърдито.
Не разбират тия хора:
цял живот сме "долу-горе"!

из "Небостъргач и плезир"

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? - В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
Но по-добре е да подгониш ветъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Отгоре -
изгряват звезди.
Небето - седефено свети.
От сушата
кроткия бриз
с ръката си
къдри
морето.

... особено гротескно ми изглежда историята за това, как западния алианс наистина не бомбардира народа, а установява у нас демокрация и ни помага да се интегрираме в Европа. За мен Европа е Леонардо да Винчи, а не куп безлични политици с помрачено съзнание, които могат единствено да вдигат нивото на нещастие на Балканите, които се управляват също от такива.

Дали изобщо някой размишлява колко струва демокрацията, въведена с бомби?

... очите са първото чудо на този свят.

Всичко е в приближаването и отдалечаването, в постигането на съгласие, с което усещането за необходимост от някого и наблизо, и на далеч да изглежда трайно, винаги еднакво силно. Всичко останало, всяко състояние на пълна, безкрайна, ненарушима взаимна изпълненост - а истината е, че към това състояние се стремят всички влюбени - отваря път към скуката и желанието за промяна.
Ех.

Нямам никакви илюзии вече, потребността да деля с някого постелята си потъна дълбоко в мен и си трае, необезпокоявана и притихнала, не знам дали чака някой да я събуди, не знам, само понякога се разтрепервам, като си помисля за прегръдка, за тази вълшебна прегръдка след всичко, когато душата ти се разтопява и светът изгубва очертания и когато си и свой и ничий, когато нямаш твърдо его, а се чувстваш някак си блажено превзет, затоплен отвсякъде, обгърнат. Да, единствено прегръдката ми липсва ...

Писалката бавно скрибуца
и ледени думи реди.
Нощта като вещица куца,
преваля отсрещния рид.

Недей умира преди мен, защото
във тази страшна бездна - вечността -
аз никъде не ще намеря твойта
привързана към хората душа.

А ако аз умра, ти мен ще ме намериш;
при мене ти ще дойдеш някой ден...
И аз в земята ще те чакам верен,
спокоен и щастлив, от слънце озарен.

Ще плаче с дъжд и бури късна есен...
Ний в горския поток ще си шептим:
в пръста и в корените ще се смесим,
прегърнати в дъждовна капка ще седим.

Ще ме намериш в тревата, свела
стебла под пролетните ветрове,
и в ронещите се над твоя гроб сребристобели
и нежни като сянка цветове.