Цитати на NeDa

Понякога майките по-лесно се прощават със своята младост, отколкото с детството на синовете си. Особено пък ако са сами ...

Мисля, че всички хора обичат да разчитат задраскани думи, особено ако тези думи са в писмо.
из разказа "Сам"

И ми се струва, че макар и нашенското летище да държи за две магарешки кушии място, че макар и страната ни - дорде ѝ настъпиш в единия край чергата, другият край се подаде, че макар и други такива работи, дето се мерят с километри и с векове, у нас да не са от най-едрите - там, в моя човешки тефтер, най-отпред си остава пак тя - България.

Ами човечеството, ако поиска да избяга някой ден, няма ли вече да е късно? Никога така не ми е ставало мило и скъпо за България, за моята мера Маринска, за реката, в която мога да потопя крака, за една селска пейка, на която мога да затворя очи и да задремя, без да ми се привижда цялата тази уплетена в телове и мрежи покрита с кинескопи Япония. И да се почувствам отново човек, когото слънцето огрява, носът му диша чистия въздух на планината и под краката си, боси и оставени да си починат, той още усеща как диша земята ...

Кланят се като изтървани махала ...

А усмивките им - това са усмивки като мерени с шублер - шлайфани, с кадифе тръкнати. Не мога да ви кажа каква е точно усмивката на японската жена - хем ти внушава пълно покорство и преданост, хем усещаш, че не е баш така, хем ти подсказва, че от тебе по-скъп и драг на земята няма, хем разбираш, че някъде между безкрайната преданост към теб и самия теб има една тънка копринена панделка, която варди момичето от нарушаване на мярката и опазва едно много силно и нежно достойнство.

Не зная, винаги съм бил скептик, когато човечеството си науми, че е по-умно от тия, които са живели преди него ...

Айнщайн е мечтал за длъжността надзирател на фар ...

Какво да се прави, възпитанието е винаги малко или много спектакъл.

Това е той, главният възпитателен момент - ИЗПРЕВАРВАЩО ОДОБРЕНИЕ:
... Ти ще можеш това !

Някъде около 12-ата година, самооценката навлиза в ново качество. Взривна вълна от сравнения, от безпомощен самоанализ ...
За момичето:
красива ли съм или симпатична?
симпатична или горе-долу?
горе-долу или грозотия?

Детето има нужда от отдих не само от заповедите, разпорежданията, уговарянията, похвалите, порицанията и прочие; то има нужда от отдих и от каквито и да е въздействия и обръщения, нужни са му периоди, в които да бъде в психически вакуум, възможност от време на време напълно да разполага със себе си - с една дума нужна му е своя част свобода.

Не внушавайте отрицателното.

За наше и на децата щастие ние не се занимаваме с възпитание през цялото денонощие. А възпитанието протича непрекъснато... Множество необходими и прекрасни неща внушаваме на децата си незабелязано;

Цял полк от психоаналитици не е в състояние да разплете причинното кълбо на един-единствен обикновен скандал заради една неизмита чаша ... всеки конфликт, всяко скарване, всеки удар по самолюбието , всяка лъжа оставят в душата невидими следи за цял живот. Неразрешените, скритите, потиснатите конфликти са още повече. забравени, изтласкани от съзнанието, по-късно те се измъкват като плъхове от всевъзможните пролуки на поведението, на самочувствието ... пренасят се върху всичко и всички; промъкват се и в творчеството, и в любовта ...

Ние ставаме родители, без да притежаваме знак за качество. Заедно с любовта и с най-добрите си намерения поднасяме на Детето своя характер с неговите дефекти и деформации, своето променливо настроение, невежеството и егоизма си, болестите, множество нерешени проблеми - от битовите до духовните - всичко свое най-хубаво и най-лошо.
А детето? ... И то не е ангел.

Дълбока нощ е и въздухът слабо се захлажда... Луната е пълна... Вдигнала се е горе и осветлява параклисите, иконите вътре, кандилата. Чак в килиите на монасите се е провряла... Все ми се струва, че тази луна има желание - вместо с кибрит или със свещ, тя да запали всички кандила. И сега си представям какво ще стане, ако луната наистина запали всички кандила, във всички параклиси и келии, във всички монастири на Света гора - как нощ вече няма да има. И каква светлина ще е. Сутринта като изгрее слънцето, ще види цяла една планина да свети, като че едно друго слънце се е изправило отсреща му. Дали не е слънцето на християнството, което толкова години свети в душите на толкова милиарди хора, минали и заминали - все с надеждата, че ще ги направи по-добри. По-човеци.

И е тръгнал Паисий - от монастир в монастир, от земя в земя. да избие забравянето, да го подпали и превърне в огън. И въглените да горят и да пречат да забравиш кой си и от къде идеш. Да ти тури познание в главата, самочувствие в душата, да не се огъваш, да не се гърчиш и да не знаеш нито ти кой си, нито дедите ти какви са. Нито дори каква държава е имало преди и ти си бил неин поданик.
Дори и днес не мога да си представя колко и какъв ум е трябвало да има един монах тогава, за да тръгне по света, да ровичка из мазета и тавани, да диша праха на стари книги, на всичкото отгоре болен, безпаричен и без возило. Пеш - хиляди километри ... С една торба на рамо и с една душа, която не знае огъване, не знае спирка, не знае умора. Може би на това се казва българолюбие ...

Отсъствието на някои неща ги прави по-осезаеми от присъствието им.

"Виждам онова, което е полезно за мен, но правя онова, което е вредно."
Овидий