Цитати на NeDa

Лятото се изниза в сияние на слънце и любов ...
из "Девойката и смъртта"

... като се бе посветила на смеха и риданието - две действия, които издаваха бунта, отдалечаването, затварянето на едно същество в себе си. Времето, което най-добре подхождаше на това непокорно държане, бе сухият и сияен студ, внушаващ мисълта за оголена, замръзнала, втвърдена и блестяща природа.
из "Девойката и смъртта"

Едно будно, любознателно, прекалено зряло лице би било голямо нещастие за голото тяло. Би го лишило от същината му. Тялото би станало нищо и никаква подпора на тази насочена върху нещата светлина, като кулата на фар, която потопена в нощта, съществува единствено за да размахва в небето въртящия фенер.
из "Саваните на Вероник"

... фотогеничният човек изненадва онези, които го познават, но за пръв път виждат фотографиите. Те са по-красиви от него, сякаш разбулват една хубост,останала дотогава скрита. А всъщност снимките не разбулват тази красота, те я създават.
из "Саваните на Вероник"

Човекът от телевизията има само едно лице - своето собствено. Човекът от радиото имаше образа, който неговите слушатели и слушателки му приписваха само по интонациите на гласа.
из "Тристан Вокс"

Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.
Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет, нямаш милост към по-слабите.
из "Очила"

Обичам да ходя пеш ...
Има и един особен вид подвижни тротоарни плочки, под които се крият неподозирани количества водни богатства. Осъзнаваш го чак когато стъпиш върху плочката и водните богатства весело блъвнат върху крачола ти. Изобщо - много са радостите на пешеходеца. Те правят живота му интересен и непредвидим.
из "Улицата"

В какъв грозен свят сме пратили това дете.
Цял живот ли ще отговаря на глупави въпроси?
Що за простотия е това: Колко обичаш някого?
Колко! Колко! Колко! Колко!
Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.
Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси : Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко?
из "Зимна ябълка"

Още след първата кражба сложих съвестта си в скоби.

Здрачът ми се стори безкраен. Слънцето се беше гмурнало в морето, но на гледката ѝ трябваше безкрайно време, за да стане студена, да изгуби цветовете си, да заличи своите гънки.

- Решението е да се удавя в Нил!
- Можеш да се самоубиеш с нож за мазане на масло.
Той прихна и добави:
- Или пък да опиташ със свръхдоза лайка.
...
- Освен ако не се обесиш на някоя паяжина.

Когато човек е оставил интелекта и чувството за хумор да разцъфнат в него, има дивотии, в които не може да се впуска.

Слушах ги и за мен това беше олимпиада по отегчение.

По-малките хора, които не могат да притежават правата на големите хора, често вземат навиците им.
из "Голямото настъпление"

Понякога майките по-лесно се прощават със своята младост, отколкото с детството на синовете си. Особено пък ако са сами ...

Мисля, че всички хора обичат да разчитат задраскани думи, особено ако тези думи са в писмо.
из разказа "Сам"

И ми се струва, че макар и нашенското летище да държи за две магарешки кушии място, че макар и страната ни - дорде ѝ настъпиш в единия край чергата, другият край се подаде, че макар и други такива работи, дето се мерят с километри и с векове, у нас да не са от най-едрите - там, в моя човешки тефтер, най-отпред си остава пак тя - България.

Ами човечеството, ако поиска да избяга някой ден, няма ли вече да е късно? Никога така не ми е ставало мило и скъпо за България, за моята мера Маринска, за реката, в която мога да потопя крака, за една селска пейка, на която мога да затворя очи и да задремя, без да ми се привижда цялата тази уплетена в телове и мрежи покрита с кинескопи Япония. И да се почувствам отново човек, когото слънцето огрява, носът му диша чистия въздух на планината и под краката си, боси и оставени да си починат, той още усеща как диша земята ...

Кланят се като изтървани махала ...

А усмивките им - това са усмивки като мерени с шублер - шлайфани, с кадифе тръкнати. Не мога да ви кажа каква е точно усмивката на японската жена - хем ти внушава пълно покорство и преданост, хем усещаш, че не е баш така, хем ти подсказва, че от тебе по-скъп и драг на земята няма, хем разбираш, че някъде между безкрайната преданост към теб и самия теб има една тънка копринена панделка, която варди момичето от нарушаване на мярката и опазва едно много силно и нежно достойнство.