Цитати на NeDa

Не можех да разбера например как така някои неща имаха само по една дума за тях,крава,трева,мляко,хляб.Ясни и точни.Без никакво отношение.От друга страна съществуваше цяла армия от думи,описващи слабоумния,сякаш цялата човешка раса беше посветила енергията и изобретателността си да изнамира по-жестоки и обидни думи.Всяка една от тях бях чул,изречена по мой адрес.Глупак.Ульо.Идиот.Перко.Олигофрен.Дебил.Кретен.Кухар.Малоумник.И още сума ти.Освен това,за разнообразие,измисляха словосъчетания.Не е сам.Хлопа му дъската.И всяка отделна дума или фраза беше наточена да реже, да наранява, да осакатява.
Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха.И ги произнасяше правилно.Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни. Раняваха по-дълбоко.

Думите винаги са ме очаровали. Откакто се помня. От малък. Сграбчвах всяка нова дума, която чувах и я разглеждах като лъскаво камъче. Удивлявах ѝ се. Не бързах да разбера нейното значение. Значението си идваше впоследствие, след като я чуех употребена няколко пъти. Преди това думата беше обвита в мистерия. Можеше да означава всичко. Можеше да съдържа тайни на познанието, скрити за мен. И изпитвах разочарование, когато научавах значението и мистерията изчезваше.

И цялата напрегнатост на тялото ми започна да се топи и изтича. Изтичаше от пръстите на краката ми. Изтичаше от челото и тила ми. Изтичаше от върховете на пръстите ми, от ръцете ми. Напрежението изчезваше от всяка моя част. Топеше се, изтичаше. И всички струйки от топящото се напрежение се съсредоточаваха в слабините ми. Втурваха се с яростта на неудържим поток. Слабините ми се напрягаха като бент, който не може да удържи прииждащата вода. Бентът рухна. Неудържимият поток се вля в пениса ми. Преля към върха. Вече нямаше надежда затворената ярост да бъде спряна. И тя нахлу навън. Изля се. Изля се. Затворената ярост на цел един живот напрежение се изливаше в пълна невъздържана лекота.

Сякаш един океан от топла път се разгръщаше пред мен, канейки ме да разтопя вродения лед, канейки ме да окъпя вродената си самота в нейната успокояваща прегръдка.

Не е ли ненормално това, че понякога се измъчваме от желанията си, а друг път от това, че са били удовлетворени?

И ме остави сам. Отново се гмурнах в дълбините на страданието. Там, където ми беше мястото. Ревност. Да. Отвращение от мен самия. Да. Страх, че можеше никога повече да не я видя. Копнеж. И не само. Не само. Похот. Бях готов да дам целия свят да можех да правя с нея онова, което онзи мъж със сигурност правеше в този момент. А не беше необходимо да давам целия свят. Само пари. А притежавах купища пари. Можех да ѝ платя, колкото поиска и пак щяха да ми останат повече, отколкото ми стигаше акъла да похарча. Пропиляна възможност. Пропиляна възможност.

Дали удавникът прегръща вълните, които го давят, когато загуби надежда?

Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, ти си бил един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш. Заради това не умееш да четеш и пишеш. Така че приеми съвета ми и потърси правилния комплект инструкции и започни всичко наново ... През това време, всяка вечер трябва да коленичиш до леглото си и три пъти да казваш "Аз не съм ненормален, а просто различен."

Струва си да разгледаме въглерода. Нямаше да сме тук без него. Въглеродът е в основата на целия живот, без значение щастлив или не. Въглеродът също така е атом хамелеон. Подредете го по един начин - в плътни, пресичащи се редове, и вие ще държите диамант в ръката си. Сглобете го по друг начин - в аморфна бъркотия, и имате шепа сажди. Подреждането променя всичко.

Парите имат значение, но не колкото си мислим, и не по начина, по който си мислим. Семейството е важно. Също и приятелите. Завистта е отрова. Също и прекаленото мислене. Плажовете не са задължителни. Но доверието е. Както и благодарността...
Пътят към щастието не е само един.

Някои места са като семейството. Дразнят ни безкрайно, особено по време на празниците, но се връщаме при тях отново и отново, защото дълбоко в сърцата си знаем, че съдбите ни са преплетени.
За мен такова място е Индия.Мразя я. Обичам я. Не в тази последователност, а едновременно.

Банкок е глобален град, проектиран като спагети.

Обича начина,по който горещата вода блика от земята подобно на геотермално злато.Обича начина,по който хората те канят на кафе без специален повод и могат да разговарят с теб в продължение на часове за всичко и за нищо специално.Обича начина,по който с любов наричат страната си "Леденото кубче".Обича факта,че без да полага никакви усилия,вече се е запознал с трима депутати от парламента.Обича начина,по който в кристалните зимни дни снегът хруска под краката ти като божествен стиропор.Обича хоровете,които пеят по тротоарите на главната търговска улица през декември,и гласовете им-силни и лъчисти,възпират нощта.Обича начина,по който петгодишните деца спокойно ходят сами на училище в мрака преди зазоряване.Обича вълшебното,неземно чувство,че плува насред снежната буря.Обича това, че когато колата ти затъне в снега,винаги някой ще спре,за да ти помогне.Обича начина,по който исландците ръкопляскат бурно,когато самолетът им каца на международното летище в Кефлавик просто защото са щастливи,че се завръщат у дома.Обича начина,по който исландците съумяват да бъдат изключително горди,но без следа от арогантност.И,да, той обича-не просто понася,- активно обича мрака.

Цялото население на Исландия е само триста хиляди души, приблизително колкото Луисвил, Кентъки, или една средностатистическа автобусна спирка в Китай.

Поръчвам си бира, която струва колкото таксата за колеж в някои страни.
из "Исландия"

Когато пристигам, бушува снежна виелица, а мастилено-черното небе изглежда мрачно и огромно като Космоса. 10 часът сутринта е.
- Кога ще изгрее слънцето? - питам учтивия мъж на рецепцията.
Той ме поглежда така, сякаш съм малоумен. Отговаря ми, като произнася думите бавно и отчетливо.
- Слънцето? О, не мисля, че ще го видите днес.
из "Исландия"

Призивът за молитва, саундтракът на Близкия изток, отеква в белия мрамор.
из "Катар"

Това ми напомня думите на Джонас Салк, създателя на ваксината срещу детски паралич, казани в отговор на въпроса каква е била главната цел в живота му."Да бъда добър предшественик" - такова нещо може да каже само човек, дълбоко осъзнаващ мястото си във вселената.
из "Катар"

Ето това е Катар.Това е всъщност повече семейство, отколкото държава. Племе със знаме.

Връщаме се обратно до колата,качваме се и продължаваме да покоряваме все по-големи и по-големи височини.Над три хиляди метра.Ширината на пътя стига само за един автомобил.Разминаването се договаря посредством серия сложни,поетични жестове и си спомням какво ми каза един бутанец в Тимфу:"В Бутан няма място са самонадеяни тъпанари".Той е прав.И най-малкото действие в тази страна изисква сътрудничество.Например жътвата.Или когато се разминавате с друг автомобил на пътя.
На запад, и особено в САЩ,ние се опитваме да елиминираме нуждата от компромис.Автомобилите са с двузонови климатици,така че на шофьора и пътника да не се налага да се договарят за някаква взаимноприемлива температура.Съпружеската двойка не е необходимо да се спогажда за твърдостта на матрака.Всеки един от двамата може да си подбере "свое собствено ниво на комфорт".Ние обожаваме тези технологии... Чудя се обаче каква е обратната страна на тези удобства.Ако не можем да се разберем за дребните неща като матраците,какво да кажем за действително важните въпроси в живота?Компромисът е вид умение и подобно на всички умения атрофира, ако не се използва.