Цитати на NeDa

... тогава, съботите и неделите се превръщат в нещо като скално катерене. Всяко излишно движение и всяка излишна дума могат да скъсат обезопасяващото въже. Започва се онова, което обикновено семействата държат в килера, при сатъра, теслата и брадвата - така наречените "диалози". Понякога в такива моменти си викаш - по-добре да започнем направо с чупенето на чинии ...

Мислех си как ли изглежда България от Космоса, набучена като игленик със стотици хиляди такива погледи ...
из "Българчето от Аляска"

Децата, които не получават подаръци, порастват бързо.
из "Зад ъгъла"

В аквариума беше пуснат небрежно един стрък папрат, който навярно трябваше да замени цялата природа.
из "Игуаната"

Да, върнах си къщата. Но миналото не се връща.

- Очите на жените са по-големи от звездите.

София се възползва от най-лесния изход за нуждаещите се и ужасените - тя заспа.

... всеки трябва сам да направи своите грешки.

Един остров може да бъде ужасен за човек, дошъл отвън. Всичко е завършено, всеки има своето място, своенравно, спокойно и самодостатъчно. Между бреговете му всичко тече според ритуали, вкаменени от повторение, и в същото време обитателите му прекарват дните си толкова непостоянно и случайно, сякаш светът свършва зад хоризонта.

На мен ми изглежда така. Не е нещо ужасно
- имам предвид - би могло да бъде ужасно,
ала не е вредно, не е отровно да живееш
без онова, което наистина искаш ...
Ужасно е, когато се преструваш,
че посредственото е първокласно.
Когато се преструваш, че не се нуждаеш
от любов, а тя ти трябва...

Дорис Лесинг
"Златната тетрадка"

Най-странното нещо за плача(вероятно дошло още от детството) е това, че ние никога не можем да ревем от все сърце без слушател или поне потенциален слушател. Не си разрешаваме да плачем толкова отчаяно, колкото би ни се искало. Страхуваме се може би да не се удавим в сълзите и да няма кой да ни спаси. А нищо чудно сълзите да са форма на комуникация - като говора - и да изискват слушател.

Интересно как винаги даваме на следващия мъж това, което сме спестили от предишния. Психологически случай на "разглезване" на второто дете.

Всички природни бедствия успокояват, защото потвърждават нашата безпомощност, в която иначе бихме могли да престанем да вярваме. Понякога е страшно успокоително да разбереш степента на собственото си безсилие.

Животът не беше сюжет. Далеч по-интересен е от всичко, което можете да разкажете за него, защото езикът поради самата си същност подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък. Дори тези писатели, които уважават красивата му анархия и се опитват да я предадат цялостно в своите книги, в крайна сметка я правят много по-подредена, отколкото е била някога, и всъщност не казват истината. Никой автор не може никога да каже истината за живота просто защото той е много по-интересен от всяка книга. И никой автор не може да каже истината за хората поради това, че те са много по-интересни от всякакви герои.

Мълчанието е най-тъпото от всички тъпи средства. То те забива като с чук в земята. Все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената ти вина. То кара вътрешния ти глас да отеква в теб и да те обвинява много по-коварно, отколкото всеки друг би могъл.

Говорехме, сякаш бяхме любовници и в известен смисъл ние наистина бяхме. Ако намерението е всичко - значи бяхме обречени поне колкото Паоло и Франческа.

Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън...
И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново ...

Да, познах рая. И това прави ада толкова труден за понасяне.

Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката ѝ, пред очите ѝ. Исках да избягам в тази планина заедно с нея. Исках да построя хижа на върха на планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. там щяхме да бъдем щастливи.

Гледали ли сте някога трънков храст, шибан от вятъра? Ама наистина да се вгледате. Да сте го гледали толкова продължително, че накрая да не знаете дали сте били там минута, час или година? Да сте наблюдавали как вятърът реши клоните и листата? Как го шиба и дърпа сякаш проверява здравината на корените му? Как храстът се свива под вятъра, извръща му гръб, за да загрубее и се съсухри от постоянното шибане? Наблюдавали ли сте някога такъв трънков храст достатъчно дълго, за да забележите това?