Цитати на NeDa

Ето как изглежда вечността. Велика, недостижима !

В Мемфис, сред прахоляка и немотията на този,изоставен,запуснат, някога велик град,сега - засипан с коптори...Сред "жилищата" - т.е. сред въпросните картонени барачки,на които липсваше по някоя и друга стена,между прашните и боси създания,окото ми съзря едно - дребно и мършаво, бедно и спластено човече,но - с мобифон в ръка!Изправен пред копторчето си, което дори добитъка му не би могло да подслони, той приказваше по мобифона! В ръката на този, останал в първобитната степен на битието си пустинник,21 век бе напъхал своята нова играчка! И той я управляваше тази техника с такава лекота,с каквато шиба с тънката си пръчица вечната си камила.Тази електроника,акумулирала в себе си човешката еволюция през вековете странно живееше тук, сред тяхното далечно минало. Но, съвремието и неговите постижения са затова, да се напъхват навсякъде, без да чукат на вратата, без да се интересуват има ли там изобщо врата, и без да дочакват всички да дорастнат за тях...И ето го сега този нубиец,потънал до глезени в прахоляка, вода за миене и легло не виждал навярно от рождението си - с кого и за какво разговаряше чрез тази електроника,само неговият Аллах знаеше ...
Анастасия Савинова-Семова

... Недалеч от Хеопсовата пирамида, на триста-четиристотин метра по въздуха, е пирамидата на Хефрен. Между тях двете лежи огромното тяло на прочутия Сфинкс. Сфинксът е копие на лицето на Хефрен... Лицето на човек, тялото на лъв. Символ на вечността и силата...
Когато гърците завладели Египет и великият Херодот лично дошъл до тях, за да види какво представлява тази фигура, гледал Сфинкса, дивил се и ѝ сложил името сфинкс, което ... значи жив портрет ...
И лежи повече от пет хиляди години това лице под палещите лъчи на африканското слънце, които не дават живинка да пръкне изпод земята, лежи и не помръдва. И добил друго име и друга слава - не лице на жив човек, както го е нарекъл Херодот, а лице, което не пошавва.
Пет хиляди години оттогава, пък и досега, като видиш някой корав човек, застинал, не мръдва по лицето му ни при гняв, ни при радост и едно мускулче, току чуеш да се каже за него: стои като сфинкс ... Това е да намериш думата и да я туриш там, където ѝ е мястото. И петдесет века, никой да не може да намери ... по-точната дума.

Времена ... минали, текли. И ние изтекохме в тях ... Сега стават и за размишления, и за проклятия, защото човек друг живот няма.

Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...
Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.

Според мен, едно от чудесата на света, ако не и най-великото чудо..., това е РЕЛИГИЯТА. Нищо по-гениално за подчиняване и обединяване на огромните човешки маси не е открито до днес.
Гледам тези неизброими, безименни човешки тълпи, този многомилионен арабски свят, в по-голямата си част неграмотен, бос и полугол, с огромно класово разслоение в него, с дълбоко нееволюирала човешка маса. не може да не признаем, че по никакъв друг начин и никакъв авторитет, който при това да е и вечен, не би могъл да ги накара всички тях, еднакво да се подчиняват някому или на нещо, да са еднакво покорни пред нещо, както и да са готови по всяко време, в името на това, еднакво свято за всички нещо, да тръгнат накъдето е потребно за държавата им ...

Скоро този свят ще се отпусне в скъпите легла на скъпите хотели, ще настане часът на разминаването... По реката тихо и безименно ще нагазят ония голи, с оглозгани прагове и миришещи на изгоряла нафта по-малки и по-големи черупки, натоварили хиляди хора по ведомите и неведомите пътища на арабското всекидневие...

Правил каквото правил - и съдържателят на ресторанта, и хотелиерът ... всички гледат реката да е отпреде им ... Мами тя, вика човешкото око - както го вика планината, както го вика морето, както го вика всичко вечно на този свят ...

Интересен е маршрутът на тази яхтичка... Тя върви от единия бряг до другия, където има кей, там натовари пътници, после иде до другия бряг, стовари ги, по-нататък пак се върне към отсрещния бряг и се получава като че тя - тази яхта - върви и съшива двата бряга.

Страхуваше се да не би да си отиде, преди да я накара да проумее, че има нещо много по-лошо от нейната смърт ... А това бе правото на всеки бял да ти отнеме достойнството. Не просто да те накара да му слугуваш, да те убие или да те осакати, а да те омърси. И то така да те омърси, че и ти самият да не можеш вече да се понасяш. Да те омърси така, че за цял живот да забравиш кой си.

Гъсти вежди, дълги ресници и онзи недвусмислен вик за любов, който трепти върху всяко малко личице, преди децата да се сблъскат с живота.

Възлюбена лочеше любовта на Сете като мляко ...

Белите смятаха, че независимо от обноските под черната кожа винаги дреме дивата джунгла. Неудържими, буйни потоци, крещящи скокливи маймуни, сънливи змии, оголени зъби, готови да се впият в крехката им бяла плът. И донякъде сигурно имаха право.

... човек гледаше да се съхрани и да обича нещо малко. Например избираш си най-най-малката звездичка и си лягаш, извил глава така, че да можеш да я съзерцаваш от канавката, преди да заспиш. Хвърляш ѝ няколко погледа крадешком сутрин, когато те оковават. Избираш все нещо дребно. Стръкчета трева, гущерчета, паячета, бръмбарчета, някое мравуняче. Но жена! Дете! Брат! Такава голяма любов направо би те убила в Алфред, щата Джорджия.

Може би именно тази усмивка, а може би и безрезервната любов в очите му - така неприкрита и естествена както обичта в очите на коня, праведния или детето, любов, която с нищо не си заслужил ...

Снежните парцали се сипеха едри и тежки като монети. Но не звънтяха като тях и това винаги го учудваше. Не падаха дори като дъждовни капки, а се стелеха като тайна.

Следобед е. Навън все още е светло, но в бараката е мрак. Няколко слънчеви лъча успяват да се процедят през покрива и пролуките в стените, но това усилие съвсем ги е изтощило и те се отпускат вътре съвсем обезсилени.

Възможна ли е такава жажда за самоизмама, такъв копнеж за любов?

... настръхнах от джунглата в душата и ума на Майтреи. Колко мрак, каква тропическа флора от символи и знаци, каква топла атмосфера от възможности и чувственост!

Слушах я, както се слуша приказка, но в същото време чувствах, че се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата ѝ! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен.