Цитати на NeDa

Зелда е най-малкото точно толкова нещастна, колкото и той. Двамата не могат да си донесат един на друг щастие, но и нямат сили да тръгнат по различни пътища. Като две хвърчила с преплетени връвчици се гънат и гърчат в обятията си.

O - отвръщам.- Чакате бебе, прекрасно!
Да - включва се Шърли и се потупва по корема. - Метър осемдесет и три, шампион любител по шахмат и тенис, професионален художник, коефициент на интелигентност над 160, интересува се от будизъм и далекоизточна философия ...
- Моля?
- Бащата - уточнява тя. -Избрахме го сред хиляди в банката със сперма... Бебето ще бъде невероятно.
Плаша се от такова старателно предварително планиране. Сигурно не е изненадващо, че жените издирват донори на сперма, които са атлетични, магнетични, богати и влиятелни. Но като човек, расъл без баща, си мисля какво в крайна сметка означава това за дете, което никога няма да познава биологичния си баща? Пък и нещата, които не притежаваме, например сините очи, мускулестото тяло или красноречието, могат да ни помогнат да развием други дремещи в нас качества. Много таланти се раждат от мрака, по необходимост. В търсенето на съвършени бебета се пропуска изненадващата роля на случая, на съвпадението и липсите в развитието на личността.

Не твърдя, че художествената литература е с магнитуда на земетресение, но когато сме в добър роман, ние напускаме уютните си малки жилища и чрез измислени герои започваме да опознаваме хора, които не сме срещали никога дотогава и които дори не сме харесвали ...

Прав си, замислено каза Мариона. Обаче виж какво се получава: уловиш по някакъв начин мимолетното, заковеш го като препарирано върху платното и то вземе, та се превърне в своята противоположност - изкуството го превръща във вечност. Онази екзистенциална лудост на Мунк, с обезумялото от самота и ужас човече - такава и ще си остане във времето. То не спира да вика, толкова години вече... от хиляда осемстотин деветдесет и трета година до днес вика ли, вика. Изкуството увековечава временните неща. Макар че, временно нещо ли е пристъпът на ужас в едно човешко същество. Това са рецидиви, Хю, злокачествени рецидиви на човешката психика. Добре, че ги има и пристъпите на щастие - то е лековерно и нехайно към всичко, което би последвало, толкова нехайно, че ни вдъхва куража да продължаваме да живеем, въпреки и въпреки.

Нека си отлети - не е възможно да я уловя в рамка. Защо, каза Хю. Някои са успели да уловят мимолетното. Други - даже полъха на мимолетното. Спомни си усмивката на Джокондата... или щастливото изумление в мига, в който едно момиче е схванало , че е влюбено, очакването в погледа, любовната нега и сладката уплаха едновременно - Момичето с перлената обица на Вермеер ван Делфт... Или онзи вик на ужас...Викът на Мунк, с отворена завинаги уста, в безумен страх... отчаянието, което излиза през устата на едно човешко същество... или онзи фаюмски портрет, в който жената е предимно едни очи... в тях удивлението от нещо внезапно е останало за векове напред... Само ако нямаш страх, би погледнала мига в очите и само тогава той би ти се доверил и би поискал да спре.

Дори в душевните преизподни на Достоевски проникват слънчеви лъчи. Толкова огън, такава страст, такива космоси и адове има там ...

Хю отиде до прозореца и се загледа в смрачаването. Защо ли толкова често поглеждаме през прозореца, а, Рони? Очите ни са все навън, там е всичко, което се случва без нас и то е опасно привлекателно.

Освен това, любовта е антивенин. Така се нарича противоотровата срещу змийско ухапване. Омразата, която понякога изпитваме, е собствената ни змийска отрова, пълзи по вените и организмът ни бавно и сигурно се самоотравя. Любовта е антивенин.

... ако се поставят на кантар ползите и угрозите от това откритие, везните могат да натежат по следния начин: отляво ползите са кацнали като муха, отдясно е стъпил слонът на опасността.

Ами, не знам защо ми казват Златна. Така ме нарече най-напред едно момче, сигурно за да ми се подиграе и всички започнаха да ме наричат с това име ...
Как са ме кръстили, когато са ме родили? Аз не съм родена, аз съм намерена ...

Децата се били прибрали за тържествена вечеря - както всяка друга, но с огромно парче торта от спомоществователя. Виктория влязла при тях и се порадвала на гледката: имали вечеря като всички нормални хора в града, имали и покрив. И любов имали, колкото било възможно, възпитателите им я давали понякога. Понякога, повторила си Виктория и усмивката слязла от лицето ѝ. Възможна ли е любов от време на време ...

Тук винаги е откъснато от света и хладно.Светлината пулсира единствено във витражите на високите прозорци,в които синьото е необикновено ярко,никъде навън не съм виждала толкова божествено синьо, а съчетанието му с огненочервено и слънчево жълто привлича погледа като възможност за разсредоточаване на мисълта,когато стане прекалено тягостно и натежало от вина вътре в молитвата...
не мога да се помоля истински...Може би молитвата наистина няма нужда от никакви мисли,може би няма нужда дори от думи,за да бъде изречена.Може би е достатъчно да застана под купола,да стисна очи и просто да въздъхна:Господи! И отвсякъде да заприиждат трептенията на запалените свещи,нищо друго ...Но не мога.
Как тогава да се изговоря,да поискам опрощение,да помоля да ме... помилват.Велика дума е тази.Помилуй.Помилуй душата ми грешна,Господи!Милвали са ръката ми,челото ми,косите ми,лицето ми.Човешки ръце са ме докосвали с нежност,от която под лъжичката ми е запулсирвало щастие.Кратко и лъжовно.Веднъж ме помилва дума,изречена в миг на крайна човешка емоция,от милостта ѝ от очите ми рукнаха сълзи.Нещо такова трябва да е,но много по-велико.

С гърба си усети погледа ѝ, обърна се и я видя на прозорчето: хванала с два пръста бялото перденце, не помръдва и сякаш гледа във всички посоки едновременно. Мъжът знаеше: гледа ли една жена по този начин - или очаква нещо , или отдавна е престанала да очаква. Помаха ѝ, тя не му отвърна, само бързо пусна перденцето

В този миг ми се ще да зная какво правят в с и ч к и т е човеци на земята,представяш ли си!Човек до човек,шест милиарда и половина.Един слуша блус,друг сади дърво,трети реже главата на агне,четвърти учи чужд език,друг стои до прозореца с часове,някой сомнамбулно ходи по покрива,някой пътува с круизен кораб,друг дяла еднодръвка на брега на океана...Човеците...в един и същи миг вършат шест милиарда различни неща:клечат в тоалетната,стоят под душа,хвърлят се самоубийствено от мостове поради нещастни любови,четат,рисуват,смеят се,плачат,вървят,потънали до глезените в мъгли,отиват някъде или се завръщат,пътуват с влакове,разбиват банки,плуват като риби,изкачват еверести,убиват други човеци с нож или с пушка,целуват дете,насилват жена,пеят в хор Одата на радостта,изработват обувки,отглеждат цветя,посичат делфини,милват любимата,любимия,ровят в казаните за боклук,летят с парапланери,крещят сред тълпите по площадите,пишат книги,общуват във Фейсбук... и с нокти и зъби са се вкопчили в идеята,че трябва да са щастливи на всяка цена,каквото и да правят в този живот-без да си дават сметка,че целта на занятието не е тази...не е...щастието е покрай другото.

Един е смисълът на заминаването, друг - на завръщането. А уж все е пътуване.

Относно пътя - всичко може да ни е път, стига да вървим.

Ние сме над седемдесет процента водни същества и понякога преливаме от своето съдържимо - емоции и чувства.

Дали ако една история я е смачкала отвъд точката на изправяне, е по-малко смазваща, защото не се е случила? А дали има значение, че не се е случила, щом така или иначе е била в главата на Виктор?

"Счупената играчка не е красива гледка, знам. Даже и гледащият да я е счупил лично."

За да си възрастен, не е достатъчно просто да извадиш родителите от ежедневното уравнение.