Цитати на NeDa

Когато наново отворих очи, в десет, вече бяхме в див, кристален свят от замръзнали реки и снежни поля. Тук-там белотата се прекъсваше, като литография, от елхови горички. По небето, твърдо и лъскаво като лед, се пързаляха ята врани.

Ако можеше да намери достатъчно хартия, щеше да опакова света и да му го подари.

После дойде август... Това бе месецът на тихите листа, падащите звезди, червената луна, сезонът на великолепните нощни пеперуди и дремещите гущери. Смокините се цепеха, сините сливи се подуваха, бадемите се втвърдяваха.

Покоят сякаш упои целия влак: в съседното купе прекрасните девойки се отпуснаха небрежно една до друга като шест изтощени стръка мушкато.

"Пети юни. Следобедът е бяла полунощ."

В един-единствен ден едни и същи лица се повтарят като предлозите в дълго изречение ...

А да се възхищаваш е изключително трудно, ако си преминал известна възраст или си помъдрял до определена степен: най-лесно е, когато си дете; впоследствие - и то само ако имаш късмет - ще намериш мост към детството и ще минеш по него.

... няма по-досадна нетърпимост от онази, водеща до заклеймяването на черти, които сам притежаваш.

Почти всеки хаитянин, който ти гостува, ти прави в края на посещението си дребен, в повечето случаи и необичаен подарък: консерва сардели, макара с конци; но подобни дарове се връчват с такова достойнство и обич, сякаш сарделите са глътнали перли, а конецът е от чисто сребро.

Сега е коледната седмица. И вечерите вече са дълги. Езеро от крушки електрифицира долината под прозореца. Непостоянни очи ги наблюдават от натрапчивото непостоянство на домовете на хълма, сякаш има опасност да изгаснат внезапно, като най-после догорели свещи.

На свечеряване си купихме пай с орехи и приседнахме на една пейка да наблюдаваме запълването със светлини на медената пита от небостъргачи отвъд реката. Вятърът правеше бели зайчета по студените води, пееше през арфените струни, предлагани му от въжетата на моста, и запращаше крещящите чайки в лупинги.

Вярно, ужасно смешен е този Бруклин, но освен това е тъжен брутален провинциален самотен човешки тих разпръснат безреден изгубен страстен потаен вгорчен незрял наивен перверзен нежен загадъчен район, в който Крейн и Уитмън са намерили поезия, митичен доминион, по чиито брегове шляпат зимните си вопли вълните от морето на Кони Айлънд.

И едва след като е изстискала докрай лимона на своята киселост, посмявам да я запитам...

Възможно ли е преходът от наивността към мъдростта да се извършва тъкмо в онзи миг, в който откриваме, че не целият свят ни обича?

смъртта на една мечта е толкова тъжна, колкото всяка друга смърт и изисква точно толкова скръб от изгубилите я.

Така идвало време за последната, дремлива молитва и спане без сънища.

Случвало се в такива часове да го обземе онзи особен вид потиснатост, която се явява у хората, които не желаят да имат нищо общо със страстите на този свят и зад която, невидим, се крие целият човешки копнеж за удоволствие.

Фра Степан не намери друг начин да го отклони от лошия път, освен да му разкаже своята история, искрено и от сърце, така, както се дава някому своята кръв и както могат само онези, за които нищо не е по-важно и по-свято от братята и манастира.

И още нещо да ти кажа, разбрах тогава колко полезно и добре знаят да говорят хората, които умеят да мълчат.

- Знаеш ли, щом човек стигне до това положение, тогава ясно вижда колко му е мярката. Ето, виж това. Бие си часовникът - един, три, пет. И нищо. Но комуто стаята е целият свят, а дюшекът - цялата земя, за него и тази шарка на серджадето e Слънце и Луна, и човек и хайван, а часовниците дето бият - разговор.