Цитати на NeDa

Ако днес някой ме попита какво обичам в планините, отговорът няма да е "адреналинът" ... В планините сме свързани по начин, който рядко се среща другаде. Обичам това, че в планината дрехите и косите на всички потъват в мръсотия. Обичам това, че планината иска от теб да се раздаваш, да се бориш и да напрягаш сили. Планините карат хората да се отпуснат, да се превиват от смях за глупости, да изпитват радост от гледката на залеза или на огъня.

На тринадесет не знаех, че човек може да се целува и да диша едновременно.

Дъждът се беше върнал, а вятърът засилил - комбинация, от която въздухът бе заприличал на трошещо се огледало.

"Е, не може винаги да пържиш точно онази риба, която обичаш."
Елизабет Тейлър

В: В коя дума, независимо от езика, се съдържа най-много надежда?
О: Обич.
В: А коя е най-опасна?
О: Обич.

От време на време подарявам някое преспапие на някой специален приятел; и винаги давам от най-ценните, спомняйки си казаното от Колет през онзи отдавнашен следобед, когато се запънах, че не мога да приема за подарък нещо, което тя толкова явно обожава:
- Скъпи, подаръкът има смисъл само тогава, когато и получателят го цени високо.

Слънцето почти се е скрило зад хълма и изпраща последните си лъчи по водата. Обичам това време на деня. Когато небето е като палитра на полудял художник, дърветата протягат дълги сенки, а тревите светят подпалени.

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

Ако някой ден ми дойдеш на гости, ще се изненадаш колко малко мебели и електрически уреди имам. Не искам да имам. Изхвърлям или подарявам всичко, до което не съм се докосвала повече от година, освен ако не е много любима книга или важен документ. Вещите ме дразнят, затрупват, задушават. Мога да събера целия си живот в една раница.

Така и не се научих да свиквам с мисълта, че рано или късно някои хора просто изчезват от живота ти.

Не мога да си събера мислите, не мога да се концентрирам, на моменти просто изключвам, сякаш някой натиска в главата ми DEL + SHIFT и ме оставя празна и безсмислена ...

Защо снегът е бял, а не с друг цвят? Защо не е оранжев?
... С портокалови преспи и слънчеви снежни човеци.

При слънчево време Лола винаги се къпеше на перилото на балкона. За вана ползваше сребърна супена чиния; след мигновено пъргаво топване в плитката вода изскачаше нагоре и навън и с движение, напомнящо отмятането на кристално наметало, се отърсваше и накокошинваше пера; след което прекарваше дълги, изпълнени с блаженство часове на дрямка на слънце, с отметната назад глава, леко отворена човка и затворени очи. Стигаше му на човек да я гледа, за да усети как го обзема спокойствие.

Лола, изглежда, е била съвсем млада, когато я е заловила Грациела - сигурно тъкмо се е била оперила. През юни вече бе станала тройно по-голяма... И крилата ѝ пораснаха... Но все още не летеше. Или по-точно казано, отказваше да полети. Когато кучетата тръгнеха на разходка, и тя подскачаше покрай тях. Докато един ден ми проблясна мисълта, че Лола изобщо си няма представа, че е птица. Изглежда, се мислеше за куче. Грациела се съгласи с мен и доста се посмяхме; стори ни се странна приумица, но нито един от нас не прозря, че заблудата на Лола неминуемо ще завърши трагично: прокобата, що тегне над всички нас, които отричаме собствената си природа и настояваме да бъдем нещо съвсем различно.

... лавиците на магазините са претъпкани със стока, но от нея нищо не ти се приисква да си купиш, дори и като подарък за жестока мащеха.

Прекалено големият успех може да те провали не по-малко от прекалено големия неуспех.
Марлон Брандо

Чувствителният човек добива петдесет впечатления от нещо, което може да създаде само седем у другиго.

По редовете от профили в силует на фона на заревото от сцената разнообразието от изражения бе точно толкова голямо, колкото по произведенията на монетния двор.

Студът ми действаше като упойка; по едно време бях станал толкова безчувствен, че можех да се подложа и на сериозна операция.

... колкото повече влакът ни навлизаше в Русия, толкова разликата между деня и нощта ставаше все по-недоловима: слънцето - сив призрак, се показваше в десет и се връщаше в гроба си в три, с което почти никак не допринасяше за разделението им. Крехкият период дневна светлина продължаваше да разкрива пред очите ни най-суровият вид на зимата: брези с пречупени от тежестта на снега клони; село от дървени колиби, в което не се вижда жива душа, а ледените висулки под стрехите са тежки колкото слонски бивни. На едно място - селско гробище с невзрачни дървени кръстове, разкривени от вятъра и почти заровени под снега. И тук-там купи сено насред празните поля - доказателство, че дори и по тези сурови места пак ще поникне зеленина през далечната пролет.