Цитати на NeDa

... няма по-досадна нетърпимост от онази, водеща до заклеймяването на черти, които сам притежаваш.

Почти всеки хаитянин, който ти гостува, ти прави в края на посещението си дребен, в повечето случаи и необичаен подарък: консерва сардели, макара с конци; но подобни дарове се връчват с такова достойнство и обич, сякаш сарделите са глътнали перли, а конецът е от чисто сребро.

Сега е коледната седмица. И вечерите вече са дълги. Езеро от крушки електрифицира долината под прозореца. Непостоянни очи ги наблюдават от натрапчивото непостоянство на домовете на хълма, сякаш има опасност да изгаснат внезапно, като най-после догорели свещи.

На свечеряване си купихме пай с орехи и приседнахме на една пейка да наблюдаваме запълването със светлини на медената пита от небостъргачи отвъд реката. Вятърът правеше бели зайчета по студените води, пееше през арфените струни, предлагани му от въжетата на моста, и запращаше крещящите чайки в лупинги.

Вярно, ужасно смешен е този Бруклин, но освен това е тъжен брутален провинциален самотен човешки тих разпръснат безреден изгубен страстен потаен вгорчен незрял наивен перверзен нежен загадъчен район, в който Крейн и Уитмън са намерили поезия, митичен доминион, по чиито брегове шляпат зимните си вопли вълните от морето на Кони Айлънд.

И едва след като е изстискала докрай лимона на своята киселост, посмявам да я запитам...

Възможно ли е преходът от наивността към мъдростта да се извършва тъкмо в онзи миг, в който откриваме, че не целият свят ни обича?

смъртта на една мечта е толкова тъжна, колкото всяка друга смърт и изисква точно толкова скръб от изгубилите я.

Така идвало време за последната, дремлива молитва и спане без сънища.

Случвало се в такива часове да го обземе онзи особен вид потиснатост, която се явява у хората, които не желаят да имат нищо общо със страстите на този свят и зад която, невидим, се крие целият човешки копнеж за удоволствие.

Фра Степан не намери друг начин да го отклони от лошия път, освен да му разкаже своята история, искрено и от сърце, така, както се дава някому своята кръв и както могат само онези, за които нищо не е по-важно и по-свято от братята и манастира.

И още нещо да ти кажа, разбрах тогава колко полезно и добре знаят да говорят хората, които умеят да мълчат.

- Знаеш ли, щом човек стигне до това положение, тогава ясно вижда колко му е мярката. Ето, виж това. Бие си часовникът - един, три, пет. И нищо. Но комуто стаята е целият свят, а дюшекът - цялата земя, за него и тази шарка на серджадето e Слънце и Луна, и човек и хайван, а часовниците дето бият - разговор.

Заради болката забравих и непонятния разговор в мелницата. Какво не забравя едно дете?

Още по съмване се борят слънцето и мъглата на зимното утро. Нито слънцето да пропъди мъглата, нито мъглата да засенчи слънцето. Така се мени и светлината в проветрената и чиста стая на фра Петър. Един от прозорците е леко открехнат и се чувства как през него бавно и безспир прониква хладна струя въздух и потъва в топлината на стаята.

"Този обичаше манастира като душата си. Да се знае."

... на лицето му - типичният селски израз, прилича на усмивка, но си е объркване.

Днес ще направя аборт по нежелание. Ще се наредя във върволицата, подкарана в груби нощници като за изгаряне на клада и няма да се вглеждам в ничие лице, ще се постарая да нямам и свое собствено. Санитарките ще ни подшибнат с думи към бялата врата, зад която дрънчи метал. От време на време единият лекар ще излиза да пуши. Интерупцията не е престижно занимание за гинеколозите, пратени тук, сякаш полагат трудова повинност, работят с омерзение и досада. Ще ни хвърлят по две на легло - никой не се церемони с интерупциите. Момичето до мен ще се усмихне през сълзи: "Сега ми се слуша музика. И ми се яде топла супа."
Дали и то като мен сетне с часове ще върви подир някоя бременна жена? и душата му, подобно хрътка ще души праха на обувките ѝ, ще протяга окаяно ноздри към млечния мирис на блаженството ѝ и не ще разбира, никога няма да разбере. Както и аз никога не разбрах.
Ние с теб се обичахме, нали? Защо нашето дете не се роди?

Депресиите ни връхлитат против волята ни, без да го знаем, после обаче бавно и неусетно могат да се превърнат в река, по която с удоволствие се носим.

Зелда е най-малкото точно толкова нещастна, колкото и той. Двамата не могат да си донесат един на друг щастие, но и нямат сили да тръгнат по различни пътища. Като две хвърчила с преплетени връвчици се гънат и гърчат в обятията си.