Цитати на NeDa

Спомените ни правят тъжни или много щастливи. Някои спомени можем да ги съживим с аромат, място, изречение или музика.

Колко живота живеем в този живот, за да го разпиляваме по пясъците на егото или страха си? Защо крием истината, дори от себе си?

Бягаме, надявайки се, че ще успеем да заличим любимите същества от сърцето. Или оставаме при тях, докато напълно ни разрушат. В единия случай - стоиш, докато напълно изчезнеш, а в другия - бягаш, докато напълно станеш друг.

А накрая всеки заплаква
на майка си
със сълзите.

Отлетяха ми летищата,
отпътуваха ми гарите.
Не мога вече да догоня
ни трамвай, ни любов ...
Да си имах поне къща с порта,
че да седна пред портата ...
и да гледам как преминава,
без да ме забелязва,
светът.

Странно просветлява смръщеният ден,
спомен загорчава: ти стоиш пред мен.
Искам да докосна пръстите ти пак,
но не зная просто как ...

Но зная:миналото мина, бъдещето - не;
ако се докоснем в кратък миг поне,
ще избухне огън, ще ни върне там...
Няма връщане назад!

И отново смръщен гледа ме светът.
Всеки се завръща в своя собствен път.
Всичко отминава под това небе,
болката отляво - не!

И си мислех - така се умира.
Сега зная - ТАКА се обича.

Има толкова много за казване,
че изобщо не стигат думите.
В ъгъла стои като наказано
току-що миналото ни безумие.

От кафето на бавни глътки
пием трезвата си разумност.
Неразумните ни прегръдки
ще останат утайка на дъното.

И е истинско безобразие
да мълчим, над чашите сведени.
Има толкова много за казване.
Но кафето
не става за гледане.

Децата ми не са виновни.
И твоите - също.
Любов - крила или окови?
Свят или къща?
Небе или затвор от фрази
ми обещаваш?
Любов - на крачка от омразата.
Лед или лава?
Децата ни не са виновни.
Но ние също.
Щом е любов това - любов да е.
Само не къща!

От твоето отсъствие съм болна.
Неизлечимо.
...
Спомени, вместо хапчета, гълтам
всяка вечер.
Сутрин се будя от неприсъствието ти.

Хилядата "не трябва", стоящи помежду ни,
и нашето безразсъдство да минем през тях,
ликуването тайно във нощи пълнолунни,
превърнало вината ни в безкрайно светъл грях.

В края на краищата и най-добрият писател може да събуди у читателя само онези впечатления, които самият читател вече носи в себе си, без да ги е осъзнал дотогава, да открива пред читателя само онези хоризонти, които читателят е способен да забележи.

В дъждовните следобеди ... аз често напусках тъжната ни стая и по стръмните улички, по лъскавия едър калдъръм слизах долу в равната и хубава част на града. Отивах до книжарницата и дълго стоях пред витрината ѝ, която познавах така добре, че забелязвах всяка, дори най-малка промяна и ѝ се радвах като на нещо лично мое. Отивах и се връщах по няколко пъти на ден, докато се спуснеше есенната вечер, витрината светнеше и отражението ѝ паднеше върху мокрия асфалт. Тогава трябваше да напусна всичко това и да се върна горе в махалата при своя действителен живот...
И така - всеки ден. Стотици пъти четях непознатите имена на писателите и заглавията на техните книги. Тъй като нямаше кой да ме осведоми и упъти, аз сам си измислях смисъла и значението на тези заглавия...

От всичко, което човек в стремежа си към живот издига и строи, най-доброто и най-ценното в моите представи са мостовете. Те са по-значителни от къщите и по-свещени от храмовете, защото са по-достъпни. Принадлежащи на всички и към всеки еднакви, полезни, построени винаги обмислено, там където се кръстосват най-много човешки нужди, те са по-трайни от другите постройки и не служат за нищо, което е потайно и зло.
... Всички мостове всъщност са едни и същи и еднакво заслужават нашето внимание, защото показват мястото, на което човек е срещнал препятствие и не се е спрял пред него, а го е преодолял и го е преминал според своите схващания, своя вкус и условията, които са го заобикаляли.

Със сподавен детски вик той я обгърна с ръце и я притисна здраво, усещайки годините с тяхното бреме от спомени и грешки да се вдигат конвулсивно от плещите му, докато се притискаше към нея, прощавайки ѝ, безмълвно молейки прошка за самия себе си, вкопчвайки се в нея, вкопчвайки се във всичко онова, което може би им бе останало, след като бяха прахосали толкова любов край себе си.

По едно време той беше промърморил "Завинаги" с устни, опрени до гърлото ѝ, и сега тя си спомни това, като си мислеше колко млад трябва да е човек, за да каже "завинаги".

станах главен скаут и почетен лидер на 28 милиона скаути по целия свят.
Скаутите са символ на много неща, които ценя - приятелство, семейство, вяра и приключения.

Усмихвай се, когато вали, а когато минаваш през ада - не спирай.

А в живота човек трябва да може сам да си пали фитила.

"Два пътя веднъж разделени видях
и по-запустелия аз си избрах,
а това промени всичко друго."
из "Пътят, който не поех" на Робърт Фрост,