Цитати на NeDa

Обичах живота си. Обичах живота, който Жо и аз бяхме изградили. Обичах начина, по който посредствените неща ни изглеждаха красиви. Обичах къщата ни, проста, удобна, уютна.
... Притежавах всичко, което парите не могат да купят, а само да разрушат.
Щастие.
Във всеки случай моето щастие. Моето. С недостатъци. Банално. Дребнаво. Но мое.
Огромно. Сияйно. Единствено.

Аз обаче не съм богата. Имам само един чек за осемнайсет милиона петстотин четирийсет и седем хиляди триста и едно евро и двайсет и осем евроцента, сгънат на осем и скрит в стара обувка. Притежавам само изкушението. Друг възможен живот.

Да си богат, означава да виждаш всичко грозно, защото нахално си въобразяваш, че нещата могат да се променят. Че е достатъчно да платиш.

Не, не мисля, че всичко, което идва от миналото е остаряло. В ръчната работа има нещо много красиво - важно е да правиш нещата бавно. Да, мисля, че всичко се върши твърде бързо. Говорим твърде бързо. Мислим твърде бързо, ако изобщо мислим. Изпращаме мейлове, есемеси, без да ги препрочетем, изгубили сме елегантността на правописа, учтивостта, смисъла на нещата.

Знам, че никога не успяваме да поглезим достатъчно родителите си, и когато го осъзнаем, вече е много късно. За Ромен вече съм само номер в паметта на мобилния му телефон, спомени от ваканции в Брей-Дюн и няколко недели в залива на Сома. Той не ме глези, както и аз не съм глезила родителите си. Винаги предаваме грешките си.

"дрехи за вкъщи" Лу няма,
нито пък "грим за навън"
предпочита да е пряма
със себе си наяве и насън.

и някога, когато остарее,
отново да е хубава ще смее.

Щастието, което се чувства, произлиза от любовта, която се дава.

... човек нагажда миналото и спомените му се състоят от много фантазии.

... каза му Кармен много години по-късно, когато и двамата бяха обходили своите собствени лабиринти и успяха да се срещнат на изхода.

Нищо не е като по филмите, дори смъртта, не умираме мирно и тихо, а сковани от ужас, в локва от кръв и лайна. В киното никой не умира наистина, във войната никой не живее наистина. Във Виетнам си представях, че след малко ще запалят светлините в залата, ще изляза спокойно на улицата да пия кафе и много скоро ще съм забравил всичко. Сега, когато се научих да живея с бремето на добрата памет, вече не си въобразявам, че животът е приказка, приемам го с цялата болка, която носи в себе си.

Доброто винаги побеждава, като в киното, а ние сме добрите, нали? Контролираме небето и морето, можем да превърнем тази страна в пепел и да оставим на картата само един кратер, един огромен крематориум, където нищо няма да поникне още милион години, стига само да натиснем прословутия бутон, по-лесно е, отколкото в Хирошима ... Тези бомби вече са остарели, имаме други, които убиват повече и по-добре ... Но войните не се печелят във въздуха или във водата, печелят се на земята, педя по педя, човек по човек. Безмилостна жестокост.

Когато човек си изкарва прехраната с нещо, което не харесва, се чувства като роб, когато го прави с нещо, което обича, се чувства като принц.

Вече няколко години се надбягвах с влака, първо с намерението да умра, а после просто за да заобичам отново живота. Минаваше с рев четири пъти на ден, като лудо препускащ дракон, смущавайки вятъра и тишината. Чаках го винаги на едно и също място - равен и запустял терен, където в някои периоди се трупаха смет и старо желязо, а в други, когато го изчистеха, ходеха децата да играят на топка. Първо чувах далечната свирка и гърма на машините, после го виждах да се появява, огромна страшна змия от желязо и шум. Предизвикателството бе да пресметна точния момент, за да премина линията пред локомотива, да чакам до последния миг, да го усетя как почти връхлита отгоре ми, и тогава да се втурна като луд и с един скок да стигна отсрещната страна. Животът ми зависеше от най-малката грешка, от най-лекото колебание, от едно препъване в релсата, от пъргавината на краката ми и от моето самообладание.

- Всички гринговци са смахнати, слагат праскови на месото и мармалад на пържените яйца, водят кучетата на фризьор, не вярват в Дева Мария, мъжете мият чиниите вкъщи, а жените - колите на улицата, по сутиен и къси гащи ...

Спомените ни правят тъжни или много щастливи. Някои спомени можем да ги съживим с аромат, място, изречение или музика.

Колко живота живеем в този живот, за да го разпиляваме по пясъците на егото или страха си? Защо крием истината, дори от себе си?

Бягаме, надявайки се, че ще успеем да заличим любимите същества от сърцето. Или оставаме при тях, докато напълно ни разрушат. В единия случай - стоиш, докато напълно изчезнеш, а в другия - бягаш, докато напълно станеш друг.

А накрая всеки заплаква
на майка си
със сълзите.

Отлетяха ми летищата,
отпътуваха ми гарите.
Не мога вече да догоня
ни трамвай, ни любов ...
Да си имах поне къща с порта,
че да седна пред портата ...
и да гледам как преминава,
без да ме забелязва,
светът.

Странно просветлява смръщеният ден,
спомен загорчава: ти стоиш пред мен.
Искам да докосна пръстите ти пак,
но не зная просто как ...

Но зная:миналото мина, бъдещето - не;
ако се докоснем в кратък миг поне,
ще избухне огън, ще ни върне там...
Няма връщане назад!

И отново смръщен гледа ме светът.
Всеки се завръща в своя собствен път.
Всичко отминава под това небе,
болката отляво - не!