Цитати на Мира

Не зная дали тя наистина го знае, но такъв е животът.Ужасно море.Потъваш надълбоко, после те изхвърля нависоко, а изведнъж се озоваваш на гребена на вълната и всичко около теб се върти.

Няма шахматна партия, спечелена от играч,който цял живот е седял и е обмислял следващия си ход.

Точно,когато мислиш, че си изгубил всичко,обикновено разбираш, че имаш още нещичко за губене.Точно когато всичко ти е отнето, започват истинските изпитания.

Никога не се знае защо и как хората се развеселяват и ги обзема желание да работят.И за бацилите не е ясно.Най-добре е да не му мислиш много-много, а колкото може по-скоро да оправиш всичко с едно добро дело.

Котките! И те нищо не разбираха.Или бяха дебели като козунаци и само спяха,или бяха красиви и диви и пет пари не даваха за татко.

Мъжете се веселят заедно, дружат и никога не се изоставят в беда. Приятелите могат да си наговорят ужасни неща, но на следващия ден всичко е забравено.Приятелите не прощават, те просто забравят, докато жените прощават, но не забравят.Така стоят нещата.

Цялата къща се покрила с орлов нокът и дива лоза, а около верандата изникнали стени от дребни виещи се рози. Вътре седяла баба със светло-сива копринена рокля и възпитавала децата си. Около нея летели толкова много пчели, че все едно звучала тиха мелодия на орган.През деня греело слънцето, през нощта валял дъжд, а в алпинеума живеел ангел, който не бивало да бъде обезпокояван.

Да можех да остана тук, да спя, да се събудя за малко и да погледам тавана, усещайки приятната умора, а после да заспя отново, пренасяйки се в друг свят. Да се разпадна, да се смаля, да се изпаря, без да чувствувам нито мъка, нито болка.

От къщата край брега на другата сутрин започна моят път. Пътешествието ми нямаше цел, имах намерение да се лутам из горските пътечки, да оставя на пътя да ме води, накъдето поиска. Ако пред очите ми се изпречи красива къщичка и пътечката води към нея, то аз ще се оставя да ме изведе дотам, а ако вече е късно, ще остана да пренощувам.

Това, което имам предвид, не е, че животът ми е едно безкрайно лято, а пък аз съм просто прекалено егоцентрична, за да оценя това (въпреки че е възможно да е и така, което значи, че наистина съм прекалено егоцентрична, за да го оценя), а че е възможно да има и моменти на щастие и докато траят тези моменти, нямам право да изисквам нещо повече за себе си.

Спим заедно, защото просто сме се уговорили да не спим с никой друг, а не защото не можем да устоим на страстта си.

Едва след като си дадох сметка, че Лена вече не ми принадлежи, разбрах, че животът ми се е превърнал в достойно за оплакване корабокрушение. Няма как да почувстваш с интуицията си това усещане; усещане за пълен личен крах. Това е откритие, което можеш да направиш по-късно в живота; на възраст около четирийсет години, когато вече не можеш да се залъгваш с илюзията, че младостта ти още не е достигнала своя край, че все някъде дебне някакво възможно спасение. И точно илюзията, че имаш време да сториш нещо, че е напълно по силите ти да се измъкнеш от мизерията и пустотата, подхранва усещането за провал, за пълно корабокрушение. Защото, ако си възрастен, вероятно не би могъл да се оплакваш от решенията на съдбата. Но когато не си, ти се струва, че все още нещо може да бъде спасено. Ала невъзможността да го сториш, пълното парализиране и блокиране на всяка твоя инициатива, това са центробежните сили, които те раздробяват на парчета…

Погледнахме се дълбоко в очите. По-късно се питах как съм могъл да издържа на нейните натежали от мисли, меланхолични и същевременно ясни, почти кристални погледи, откъде съм намирал силите да ги понеса докрай…

Бях тъжен, вероятно бях изгубил всяка надежда, но основното, което не ми даваше мира, бе, че не бях успял да й кажа всичко, което имах да казвам.

Младите хора не могат да разберат тези неща и като цяло те остават непонятни за мъжете, които никога не са живели дълго с някоя жена. Понякога в подобни случаи, донякъде смазан от тази прекалено голяма любов, ти мислиш за смъртта на любимата си. Отлично знаеш, че даже и да се разделиш с нея, тя ще продължи да съществува, да ходи по тази земя и докато това е така, ти никога не би могъл да усетиш истинската си свобода. И то не защото ще имаш угризения на съвестта, ами чисто и просто, защото нейното съществуване продължава да те измъчва, да те потиска дори отдалеч…

И двамата се загубвахме в любовта като болни, които успокояват болките си.

Когато се изправих, за да загася лампата, ме връхлетя усещането, че всичко окончателно се беше променило. И разбрах, че животът ми бе поел шеметно по налудни пътища и че от сега нататък, и то във всеки един момент, можеше да се случи всичко и то щеше да изглежда естествено като осъществяването на някаква абсурдна съдба

Мисля си, че са редки другите случаи, в които мъжът може да деградира така жестоко, както когато е погубван от абсурдна ревност.
..... А аз, от една страна, не знаех нищо за онзи таен любовник, който е бил с нея преди мен. Не можех да го съдя, не можех даже да го причисля към някоя определена група мъже: тази на русите, на високите, младите, интелигентните. Понякога даже стигах дотам, че подозирах всички нейни познати мъже. Питах се каква е възможността да е този или онзи от тях.

Букурещ е пълен с красиви жени. Има толкова много сред тях, които не ти отнемат повече от два часа на ден и не омагьосват, не те изтръгват от устоите ти, не те давят. Дотогава животът ми течеше без драми, без големи сътресения. Поредица от случки, авантюри, пътувания, ваканции с приятели, любовници с нетрайна страст, без отрова… Живот, изпълнен с работа, наслади и голяма мъжка свобода. Можех да загубя всичко това, всички тези неща да се разпилеят, да се раздробят на парчета. През последните години на няколко пъти бях изживявал паниката, идваща от този тип решителна, убийствена любов. Но никаква страст не беше успяла да ме накара да изгубя себе си. Винаги се осъзнавах навреме. За миг, когато угасих светлината, почувствах, че нещата не са напълно загубени. Все още имаше време…

Дотогава бях свикнал вулгарно да се боря — както всички големи егоисти — срещу това, което аз наричах „сантиментална инфекция“. Колко ли пъти съм се намирал на една крачка от това — да се влюбя, и тогава животът ми би протекъл по напълно различен начин, преобърнат от някоя голяма авантюра, но съм се осъзнавал в последния момент и съм превръщал опустошаващата страст в чисто плътско изживяване? Но може би всичко, което казвам сега, е абсурдно; може би дори и да се бях осъзнал тогава, на улицата, вече щеше да е прекалено късно. Вече нямаше да мога да избягам. Бях я срещнал и това е беше достатъчно…